Валентин Съйков: Порочният кръг на българсктото „демократично развитие“

Порочният кръг на българсктото „демократично развитие“

Валентин Съйков

Тридесет години от гледна точка на цялата човешка история са нищо повече от един исторически миг. В същото време те се равняват на половината от съзнателния живот на съвременния човек.

Това е добър момент да се направи равносметка на извървяния път и да се видят перспективите за близкото и по-далечното бъдеще.

Моментът става още по-подходящ в светлината на предстоящите избори, когато политическите играчи се надпреварват все по-яростно за нашето доверие.

По традиция предизборните кампании на политическите партии у нас се базират на два стълба. Първият е колко лоши са останалите политически опоненти, колко провалена е тяхната политика, колко некадърни и корумпирани са ръководителите и водещите им кандидати. Вторият е списъкът с обещания към избирателите в случай на изборна победа. Колкото по-фалшиви и неизпълними са тези обещания, толкова по-френетично се повтарят.

Прави ли ви впечатление, че почти всички кандидати избягват две трудни за тях теми, които интересуват мислещите избиратели?

Те не се ангажират с анализ и оценка на тридесетте години преход, както и не предлагат дългосрочна визия за развитието на страната. Без да си отговорим как стигнахме дотук и да си кажем къде искаме да отиде, няма как да направим рационален избор, който да надхвърли първосигналното „харесвам – не харесвам“.

Как се стигна дотук?
Според чуждестранни учени, повечето епизоди на икономическа либерализация са предшествани от политическа либерализация, но страните, които се справят по-добре, са тези, които успяват да отворят първо икономиките си и след това либерализират политическите си системи. Отварянето на икономиката преди демократизацията създава по-добри демокрации.

Отворена и конкурентоспособна икономика сдържа демократичния популизъм и прави по-малка вероятността конфликтите за преразпределение на благата да завършат с неефективни политики. Когато демократизацията идва първа, тя по-скоро е неочаквана и е резултат на ожесточени борби и провал на държавната власт. В тоя случай е по-вероятно тя да се асоциира с разрушаване на икономиката и борби за преразпределение.

Спомняме си, че след ноември 1989 година у нас политическата свобода дойде изведнъж. Буквално за месеци политическият пейзаж се промени тотално. Свободата бързо се изроди в слободия, която се превърна в отлична среда за възхода на мутренските кланове и за приватизацията, която народът нарече разбойническа. Така икономическата либерализация прие формата на разграбване и унищожаване на националните богатства.

Промените завариха България с много добре развита икономика. Бъдещето на някои заводи беше проблематично, но мнозинството промишлени предприятия работеха добре, имаха осигурени пазари у нас и в чужбина. Те се нуждаеха от промяна на управлението на пазарен принцип, а някои от тях и от модернизиране. Вместо това попаднаха в ръцете на некомпетентни хора, често с престъпни намерения и бяха ликвидирани. Под лозунга „Да върнем земята на хората“ селското стопанство беше върнато един век назад.

Влизането в Европейския съюз не помогна толкова за рестартиране на икономиката, колкото се надявахме.
Резултатът е извратена пазарна икономика с шепа богати и маса бедни, които от година на година падат все повече под чертата на достойното съществуване. Средната класа се чувства притисната в ъгъла и вместо да се увеличава, се смалява.

Управленските и социалните системи, наследени от социализма, бяха разрушени или са в тежко състояние, зле структурирани и кадрово необезпечени. Това важи за здравеопазването, образованието, армията, службите за сигурност и всички останали елементи на държавната машина. Грижи се полагат единствено за репресивния апарат в лицето на прокуратурата, НАП и някои силови структури.

Ще бъде, разбира се, нечестно и несправедливо, ако кажем, че днешната ни икономика е резултат само на грабителските практики. Трябва да отдадем заслуженото на десетките хиляди предприемачи, които влагат ум и сърце за да създават и развиват своите бизнеси. Някои от тях постигнаха върхове, за които заслужават да им се свали шапка. Ако ги попитате, почти всеки от тях ще ви каже, че е успял въпреки системата, а не благодарение на нея. Затова усилията им не са достатъчни да изведат страната към по-добро бъдеще.

Тридесет години се занимавам с недвижими имоти и знам от първа ръка какви процеси се развиха в тази област. Ако има сектор, за който може да се каже, че от самото начало изцяло е в свободната пазарна икономика, това са недвижимите имоти и строителството. Това доведе до огромна промяна на жилищния фонд и на бизнес имотите. Подобри се качеството на жилищата, които обитават българите, съвършено нова е средата, в която работят.

Това е заслуга преди всичко на предприемачите, които в условията на много силна конкуренция, от година на година повишаваха качеството на строителния продукт. Ако излезем от добре обзаведените си жилища и офиси обаче впечатлението се променя. Сблъскваме се с презастрояването на кварталите, с лошата инфраструктура.

Сравнете само широките пространства в жилищните райони от времето на социализма с тесните улички в новите квартали, по които е трудно да преминете, а какво остава да спрете автомобила си дори за малко. Ще бъде пресилено, ако хвърлим голямата вина на инвеститорите. Те строят това, което им се разрешава. Отговорността за урбанистичното планиране и развитие носят държавата, която приема законите и общините, които ги прилагат. Това, което виждаме, е резултат от управленско безсилие, съчетано с безхаберие и корупция.

Корупционни схеми вместо пазарна икономика.

Колкото по-бясно се върти рулетката на корупцията, толкова повече се задъхва свободният пазар. Идва един момент, когато вече пазарът не може да изпълнява своята роля на регулатор и двигател на икономическия растеж. Конкуренцията бива отстранена и заменена с „раздаването на порции“ от властта към нейните приближени. Този етап у нас отдавна е достигнат.

Каква беше официалната позиция на управляващите по въпроса?

Още през 2015 година правителството на ГЕРБ прие Национална стратегия за превенция и противодействие на корупцията в Република България през 2015 – 2020 г. Целта на стратегията беше „до 2020 г. България да се превърне в държава, в която дребната корупция е ограничена в значителна степен до средните за Европейския съюз равнища, корупцията по високите етажи не остава безнаказана, антикорупционните институции работят ефективно и имат реален превантивен ефект върху корупционните прояви, а възприятията и опитът на граждани и фирми за нивата на корупцията в България са намалени в значителна степен.“

Стратегията набеляза много мерки, които сами по себе си изглеждаха правилни и разумни. Те започваха с изграждането на ефективна система от антикорупционни органи и звена, поставяйки в центъра й новия единен „независим“ антикорупционен орган. Като приоритети бяха изведени противодействието на корупцията по високите етажи на властта, на „изборната корупция“, на тази в съдебната власт, МВР и контролните органи, както и освобождаването на гражданите от „дребната“ корупция. Накрая беше поставена цел за създаване на среда на обществена нетърпимост към корупцията.

Шест години по-късно въпреки изпълнението на някои от административните мерки цялостната картина в България не се е подобрила към по-добро. Тя няма и как да се подобри след като на върха на антикорупционната структура стои изпълнителната власт, която новият орган трябва да контролира.

Отнемането на бизнес.

Има една тема, за която у нас се пише сравнително рядко и която не вълнува силно „обикновения“ човек, който живее от едната заплата. А би трябвало, защото изяжда жизнения му стандарт и подкопава развитието на страната. Става дума за насилственото отнемане на бизнес.

Тази практика започна още с развихрянето на мутрите от ВИС и СИК през деветдесетте години и продължи със знакови лидери на подземния свят, които поеха пътя на легализация на заграбеното. Новото от последните години е масираното използване на държавната машина за отнемане и преразпределяне на територии. Най-яркият пример е торпилирането на Централна кооперативна банка и разграбването на нейните активи. Случаят „Божков“ също създаде у обществото впечатление за разчистване на сметки между мафиотски босове, а не за тържество на законността и справедливостта.

Загубите за собствениците на отнетите предприятия са ясни, но има ли загуби за обществото? Минусите могат да се търсят в няколко посоки.

По правило отнетите насилствено бизнеси не попадат в по-добри ръце. Вместо по-нататъшно развитие те са обект на краткосрочно разграбване и последващо ликвидиране, каквато беше съдбата и на повечето приватизирани държавни предприятия.

Информацията и дори слуховете за такива случаи убиват предприемаческите нагласи у много почтени хора, които се отказват да развиват бизнес, който може да допринесе полза за тях самите и за обществото. И без това хората у нас обикновено се колебаят между два избора къде да насочат спестяванията си – банковите депозити или недвижимите имоти. Мнозинството от тях нямат нагласата и смелостта да започнат собствен бизнес. Съществува и дълбоко недоверие към инвестирането в акции на публични дружества.

Случаите на отнемане на бизнес създават и негативни нагласи у потенциални инвеститори от чужбина, които също не са пощадени от рекета. Крайният резултат от всичко това е влошена бизнес среда и по-нисък растеж на брутния вътрешен продукт. Това засяга пряко средностатистическия гражданин, а не е само любопитна история от типа „Богатите също плачат“.

Поредно завъртане или излизане от кръга?

По повод на тютюнопушенето Марк Твен беше казал: „Няма нищо по-лесно от това да спреш цигарите. Аз самият съм го правил поне хиляда пъти.“ Явно неговият пример е взет на въоръжение от управляващите у нас, които ни омайват непрекъснато с антикорупционни инициативи, чието единствено предназначение е на димна завеса, зад която задкулисието да разпределя дебелите пачки. За това сме виновни на първо място ние, гражданите, които позволяваме да ни пързалят непрекъснато с едни и същи изтъркани номера. Дали сме си взели вече поука, ще се разбере на 4 април вечерта.

Валентин Съйков е автор на книгата „2050 година е фатално близо. Ще я има ли България и след това?“.

Източник: http://epicenter.bg/

Facebook Коментари

Оставете коментар